Кой се страхува от социалния пол

Добре че беше Истанбулската конвенция, за да се разбере, че има такова нещо като социален пол. Който чел текста ѝ, чел, който не е чел, пак си позволява да коментира, защото проблемът за равенството на половете никога няма да излезе от актуалност. Лошото е, че този проблем, наред с ежедневните си проявления, като неравностойното заплащане, подценяването на жените на работното място, изискването жената да е изпрала, сготвила, изчистила и сияйна като ясна луна вечер, когато мъжът се прибере от работа, води и до доста по-страшни последствия, като груби обиди, системен побой, сексуално малтретиране и дори убийства на жени.

Откъде обаче идва страхът от социалния пол или джендър? По-точно казано от социално-конструирания пол. Идва от невежеството, от неразбирането, от първосигналното желание за запазване на статуквото. А, както знаем вече от горчивия си опит, политиците в България не обичат промяната, нито пък да се занимават с ратифицирането на нещо като Истанбулската конвенция. Та нали това би означавало, че ще им се създаде повече работа. А те не обичат работата, не обичат и промените, както казах. Защо иначе преди години не приеха промяната в закона, която предвиждаше двойките, които живеят на семейни начала, но нямат брак, да имат същите права като женените?

Ако днес, например, кола ме блъсне на пешеходната пътека, което изобщо не е невъзможно и пострадам тежко, и ме закарат в болница, в безсъзнание, или пък си умра на място, няма да се свържат с човека, с който живея от 13 години и имаме две деца, семейство сме си, но не сме бракувани, а ще търсят най-близкия ми роднина – майка ми. Защото, според закона, ние не сме семейство. Просто си съществуваме и си правим деца. „Ами оженете се и няма да имате този проблем!“, така казват и мислят много хора. Но не е така. Какво е общото със социално-конструирания пол? Много е общото. По същия начин, по който обществото и законодателството гледат на този въпрос, приемат и джендър. Джендър обаче не е трети пол. Джендър най-общо казано е съвкупност от социалните и културните различия в очакванията към половете, който има връзка с биологичния пол, но не се припокрива с него. Нима можете да ми кажете, че има здравомислещ човек, който не признава, че има разлика между очакванията и отношението на хората към мъжете и към жените. Това са толкова устойчиви стереотипи, че дори никой от нас не се замисля по колко пъти на ден ги възпроизвежда и утвърждава.

Мъжете пият ракия. Мъжете пият бира. Мъжете изкарват пари за цялото семейство. Не си истински мъж, ако не построиш къща със собствените си ръце. Мъжете тропат с ръка по масата, когато искат солта. Мъжете поправят нещо вкъщи, когато то се счупи. Мъжете не плачат. Мъжете не се лигавят. Мъжете не си играят с кукли. Мъжете са силни.

Жените са нежни. Жените трябва да са красиви. Жените готвят, чистят, перат, гладят. Жените да си гледат децата. Жените плачат. Жените могат да бъдат обиждани, бити, наказвани. Жените са слаби.

Това са устойчиви матрици, в които всички ние живеем и всяка промяна е крачка встрани, която развала идилията, която руши статуквото. Ето какво е общото между живеенето без брак и джендър. И двете са явления, които не се вписват в стереотипа, и ако трябва да се съобразим с тях, се изискват законови промени.

Промени, които нашите политици не са готови да направят. Те предпочитат да останат слепи за изменящата се действителност или да сведат нещата до нещо толкова елементарно, като „страх от нахлуване на ирански травестити“. „Свещена глупост“ би възкликнал поетът и би бил прав. Много по-лесно е да си затваряме очите, както всъщност го правим и то добре през последните години. И точно това е причината само за последната година няколко жени в България да „бъдат наказани“ със смърт. От техните мъже или от мъже, които „твърдят“, че са били влюбени в тях.

Някои наши политици и много от хората, заинтересували се от Истанбулската конвенция, казват, че такава конвенция не е нужна, защото всяко насилие, така или иначе, трябва да бъде наказвано според закона. Истина, но не и достатъчност. Законът не спаси убитите през миналата година жени, нито Кети Кюхова и цялото ѝ семейство. Убийството, за което се говори навсякъде и по всички медии от седмица. Законът не можа да спаси тези жени, защото законът е недостатъчен.

Издирваха предполагаемия убиец Росен Ангелов за шесторното убийство в Нови Искър в продължение на няколко дни, докато не намериха тялото му. Значи трябваше този човек да убие шест човека и себе си, за да бъде намерен. Да, това се казва ужасно престъпление. Но фактът, че е блудствал с 11-годишни и 12-годишни момичета и е осъден за това, не бе достатъчно добра причина да бъде преследван и намерен. Истината е, че законът е прекалено благ към педофилите и насилниците на жени. Прекалено благ и прекалено неефикасен. Един български политик, чието име няма да споменавам, преди дни каза, че имало и насилие над мъже от страна на жени. Най-вероятно има. Но за колко убийства на мъже от жени чу той през последната година? За колко жени, които изнасилват и убиват чу той през целия си живот? За колко жени атентатори и серийни убийци чу той и всички ние от съществуването на света до днес?

Сега и аз ще ви зашлевя с един стереотип – мъжете убиват много по-често от жените. Мъжете могат да бъдат много по-жестоки от жените. Мъжете могат да бъдат много по-извратени в престъпления си от жените. И няма закон, който да промени това.

Конвенцията сама по себе си няма да ни спаси от насилието. И едва ли някой очаква това да се случи. Но тя е просто още едно доказателство, че трябва да пазим очите си широко отворени за променящия се свят и да реагираме адекватно на всичко, което се случва в него, защото именно неадекватното ни поведение и отношение като хора, като мъже, като жени, като законодатели, като коректив на властта, като жертви, карат стереотипните матрици да се самовъзпроизвеждат отново и отново, повличайки ни в своя тиктакащ смъртоносен танц.